УСПЕНИЕ НА ПРЕПОДОБНИ ЙОАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ

Посещения: 666

18 август

 СВЯТА СМЪРТ

 УСПЕНИЕ НА ПРЕПОДОБНИ ЙОАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ

   Петте години на самозатворнически подвиг протекли в невиждана концентрация на духовните сили на Светеца до най-високата възможна за човека степен: това било време на най-напрегнат духовен труд, на най-високо духовно напрежение, на земен живот чрез интензивността на вярата, молитвата и покаянието издигнат високо над облаците в областта на висшата Истина, Правда, Любов и Красота – на висшето Добро. Пустиножителят преживял възможното за земния човек най-пълно потопяване в бездната на божествената неизказана Действителност, в най-интензивно общение с Небето, със Светлината, с Бога, с Ангелите, със светиите! От него в някаква пределна степен било почувствано и съзнато духовното начало у човека, неговата богообразност и божествено достойнство от една страна, а от друга – небитийственото начало у него, действащо чрез греха и смъртта, - човешкото безсилие, унищожаваемост, нищожност! Оттук – сърдечното му съкрушение, покаяние и сълзи, но – и надежда на неизчерпаемото Божие милосърдие и любов към творението!

По случай големият празник "УСПЕНИЕ НА ПРЕПОДОБНИ ИВАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ", който празнуваме днес на 18 август в храм „Свети Иван Рилски” гр. Бургас от 17 до 20 август, ще бъде изложена за поклонение Чудотворната икона на Божията Майка "Одигитрия Байтальская"

 

   Георги Скилица пише:

   „Когато достигна до 70 годишна възраст… и предузна деня, в който душата му щеше да се отдели от тялото, повика учениците си, дълго ги поучава и наставлява…

„И след моята смърт – казва им той – не тъгувайте безутешно, защото не

ще ви оставя, а невидимо ще пребъдвам с вас”.

  И като им заповяда да са прилежни в постническите (си) трудове, целуна всичките по ред, причасти се с божествените тайни, легна си сам простичко на земята, дигна ръце към небето, затвори очи, веднага млъкна и така предаде дух на ангелите”.

   Почти по същия начин описва края на земния живот на светеца и Търновският му житиеписец.

   „Когато пък той разбра – пише патриарх Евтимий – че наближава да отиде при Господа, започна да се моли, и паднал на колене на земята, проливаше горещи сълзи от очите (си) и казваше:

   „Боже Вседържителю, приеми ме, Твоят грешен и недостоен раб, и ме причисли, Благий (Боже), към лика на Твоите избраници, макар че нищо добро не сторих на земята. Ето защо молитвено (призовавам) Твоята благост – да заповядаш на добър ангел, да не ми бъде възбранен възхода от духовете на лукавството”.

   И като добави:

   „Господи, в Твоите ръце предавам моя дух” (Пс.30:6; Лук. 23:46), веднага предаде дух в ръцете Божии, като поживя приблизително 70 години”.

   Естествено, най-задълбочени разсъждения за смъртта: за нейната причина и начало, за нейната същност, за нейните последици са били на първо място в ума на отшелника през тия последни дни на неговия земен живот, а също и за нейното преодоляване, за нейното обезсилване, за победата над нея чрез действието на силата  Божия, привлечена от човека чрез вярата, надеждата и любовта към Бога! Когато нямало грях в този свят, нямало и смърт, и следователно и нужда да се мисли за смъртта. Сам Бог заповядал на невинния наш Прародител обаче да мисли за смъртта! Щом го въвел в сладостния рай, Той му казал: „… от дървото за познаване на добро и зло,  да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш” (Бит.2:17). Защо и на най-невинния, на безсмъртния, е трябвало да се напомни за смъртта?... Защо и този, който още нямал в душата си нито една греховна помисъл, е трябвало да има предвид страха от тлението? Изглежда, поради това, че човек като твар, може и трябва да има такъв страх, защото страхът от смъртта има своето добро действие там, където такова не постига любовта или обещанието за вечен живот!

   Добро би било, ако човек би могъл да слуша своя Творец, подбуден от любов към Него, ако би могъл всякога свободно и лесно да изпълнява заповедите на своя Бог, но свободата включва в себе си и възможността на колебание и падение. Затова свободата има нужда от силна подкрепа, която би могла да спре колебанието и да задържи от наклонността  към злото, а такава подкрепа е страхът от смъртта!

  

  Архимандрит Пантелеймон Д. Пулос

„Св. Иван Рилски”,

Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София, 1992г.