Warning: A non-numeric value encountered in /home/r1lsk1b/public_html/templates/as002040free/includes/includes.php on line 79
СЛОВО ВТОРО - Храм Свети Йоан Рилски Бургас

СЛОВО ВТОРО

Епископ Теофан Затворник

Вчера ви посочих един начин за възпитаване в молитвен дух, а именно – съответно с предназначението на нашите молитвеници. Но с тава се полага само началото на молитвената  наука, а трябва да се продължи нататък. Припомнете си например как се учат езици. Отначало чрез учебници се заучават думи и обрати на речта. Но никой не спира до тук, а чрез наученото се стреми да достигне, и наистина достига, без използаваните до тук учебници, да води правилно дълги речи на научения език. Така трябва да се постъпва и с молитвата. Свикваме да се молим по молитвеника, като се молим с готови молитви, предадени ни от Господ и светите отци, преуспели в молитвите. Но не бива да спираме до тук. Трябва да продължим нататък, свикнали с ум и сърце да се обръщаме към Бог със странична помощ, необходимо е да се правят опити да се възнасяме към Него самостоятелно. Трябва да се достигне до там, че душата сама със своя,  така да се каже, реч да встъпва в молитвена беседа с Бог, сама да се възнася към Него и пред Него сама да се открива и изповядва, какво има в нея и какво и е необходимо.

   И на това трябва да се учи душата. Ще ви покажа накратко какво трябва да се учи в тая наука.

   Навикът да се молиш чрез молитвеника с благоговение, внимание и чувство води до това. Както от препълнен съд водата се излива сама, така и от сърцето препълнено с молитвослови, със свети чувства, от само себе си се изтръгва своя молитва към Бог. Но има и особени, насочени към тази цел правила, които трябва да си наложи всеки, който желае да успее в молитвата.

   Защо, ще кажете, понякога някой толкова години се моли с молитвеник в ръка и  няма в сърцето си молитва? Между другото мисля, че това е така, защото той малко се напряга да се възнесе към Бог само тогава, когато извършва молитвеното си правило. През останало време дори не си спомня за Бог. Например, когато завърши своите утрени молитви той си мисли, че с това е изпълнил всичките си задължения към Бог. После, през целия ден, само работа след работа и дори не се сеща за Бог. Едва надвечер ще му дойде мисълта, че скоро отново трябва да застане за молитва и да извърши своето молитвено правило. Този начин на живот води до това, че даже Господ и да му даде някое добро чувство сутринта, то бива заглушено през деня от суетата и различните задължения, а оттам и до липса на желание да се помоли вечерта. Човек не може да овладее себе си, поне малко да смекчи душата си и молитвата трудно съзрява и узрява. Ето това изкривяване (не е ли почти всеобщо) трябва да се изправи. Тоест, трябва да се направи така, че душата да се обръща към Бог не само когато застанеш да се помолиш, но и в продължение на целия ден, доколкото  е възможно, непрекъснато да се възнася към Него и да пребивава с Него. За това:

   Първо – в продължение на целия ден трябва по-често, от сърце, да призоваваме Бог с кратки слова, съдейки от нуждите на душата и на текущите си дела. Например, когато започваш някаква работа си кажи: „Благослови, Господи!”. Свършиш ли работата си кажи: „Слава на Тебе, Господи!”. И това да става не само с езика, а да извира от сърцето, със сърдечно чувство. Възникне ли някакъв проблем си кажи: „спаси ме Господи, загивам”. Налегне ли те тъма от смущаващи мисли, призови: „изведи от тъмницата моята душа”. Предстоят ли ти неправедни дела и  грехът те влече към тях, помоли се: „насочи ме, Господи, в пътя, или не дай да бъде смутен моят крак”. Греховете те подтискат и влекат в отчаяние, възкликни с гласа на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешния”. Така при всеки случай. Или просто си казвай: „Господи, помилуй”; „Владичице Богородице, помилуй ме”; „Ангеле Божи, свети мой пазителю,  защити ме”, или се моли с някакви други думи. Само че, колкото можеш по-често прави тези възвания към Бог, като се стараеш всяко да изхожда от сърцето, като че ли е изтискано оттам. Като правиш така все по-често ще имаш умни, изхождащи от сърцето молитви, по-често ще се обръщаш към Бог, по-често ще се молиш, а това често обръщане към Него ще ти изгради навик за умно събеседване с Бог.

   Но за да започне по-този начин душата да се обръща към Бог, трябва да я накараме преди всичко, всичко да прави за слава Божия, всяко свое дело - голямо или малко. И това е вторият начин, как да научим душата по-често да се обръща към Бог през деня. Ако наложим в себе си тази Апостолска заповед всичко да правим за слава Божия, даже „ядете ли, пиете ли” /1Кор. 10:31/, непременно при всяка работа да си помислим за Бог, и не просто да си помислим, а да си помислим с опасение, да не би да постъпим неправилно с някоя своя постъпка и с това да оскърбим Бог. Именно това ще ни накара да се обръщаме към Бог със страх и молитвено да молим за помощ и вразумяване. Тъй като ние почти непрекъснато правим нещо, то почти непрекъснато ще се обръщаме молитвено към Бог, и следователно, почти непрекъснато ще преминаваме науката за молитвено възнасяне.

   Но за да може душата да прави това, тоест всичко да прави за слава Божия, тя трябва се настрои за това още от ранно утро - със самото започване на деня, преди да „човек отива по делата си и по своя работа до вечерта” /Пс. 103:23/. Това настроение се създава чрез Богомислие /мисъл за Бога/. И това е третият начин за обучаване на душата към често насочване към Бога. Богомислието е благоговеен размисъл за Божествените свойства и действия и за това, че знанието за тях и тяхното въздействие върху нас ни задължава. Има различни размисли – върху Божията благост, правосъдие, премъдрост, всемогъщество, вездесъщност, всезнаещ, за творението и промисъла, за устройството на спасението в Господ Иисус Христос, за благодатта и словото Божие, за светите тайнства, за Небесното Царство. За която и да е от тези теми и да започнеш да размишляваш, размисълът непременно ще изпълни душата ти с благоговейно чуство към Бог. Започни, например, да размисляш за благостта Божия и ще видиш, че си заобиколен с Божии милости и телесно и духовно и само ако не си от камък, няма да паднеш пред Бог в изблик на раболепни чувства на благодарност. Започни да размишляваш за Неговата вездесъщност и ще разбереш, че ти винаги си пред Бог и Бог е пред тебе и не можеш да не се изпълниш с благоговеен страх. Започни да размишляваш за Неговото всезнание, ще разбереш, че нищо в теб не е скрито от Божието око и задължително ще си наложиш да бъдеш особено внимателен за движенията на твоите сърце и ум, за да не наскърбиш по някакъв начин всевиждащия Бог. Започни да разсъждаваш за правдата Божия, и ще се увериш, че нито едно лошо дело не ще остане без наказание и задължително ще поискаш да се очистиш от своите грехове  пред Бог със сърдечно съкрушение и покаяние. И така, за което и да е Божие свойство и действие да започнеш да разсъждаваш, всеки твой размисъл ще изпълва душата ти с благоговейно чувство и предразположение към Бог. Те устремяват цялото същество на човека направо към Бог и за това са най-прякото средство душата да добие опит да се възнася към Бог. Най-подходящото и удобно за това време е утрото, когато душата още не обременена от множество впечатления и делови ангажименти, а именно – след утренната молитва. Когато свършиш молитвеното си правило, седни и с осветена чрез молитвата мисъл започни да разсъждаваш днес за едно, утре за друго свойство и действие на Бога и в съответствие с размислите предразположи душата си. „Върви, - казвал е свети Димитър Ростовски, - върви света богомисъл и да се потопим в размисъл за великите дела Божи” и е преминавал с мисълта си или през делата на творението и промисъла, или през чудесата на Господа Спасителя, или през Неговите страдания, или през нещо друго и по този начин е разчувствал сърцето си и е започвал да излива душата си в молитви. Всеки може да прави така. Трудът е малко, необходими са само желание и решимост, а плодовете са много.

   Така, ето три правила, как, освен чрез молитвеното правило, да научим душата си да се възнася молитвено към Бог, а именно – да се посвещава сутрин известно време за размисъл за Бог; всяка работа да се върши за слава Божия и често да се обръщаме към Него с кратки възвания. Когато сутрин се постараем да помислим за Бог, това ще ни остави дълбоко настроение за размисъл за Него. Мисълта за Бог ще накара душата ни внимателно да извършва всяко свое действие, вътрешно и външно, и да го обръща за слава Божия. А едното и другото ще поставят душата ни в такова положение, че от нея често да се изтръгват молитвени възвания към Бог. Тези три – мисъл насочена към Бог, всичко да се извършва за слава Божия и честите възвания са същината и истинските оръдия на умната и сърдечна молитва. Всяко от тях възнася душата към Бог. Който се  постарае да се упражнява в тях, той скоро ще добие навик въжхождането към Бог да бъде в сърцето му. Този труд наподобява изкачаването в планина. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по свободно и леко се диша. Така и тук, който повече привиква към показаните упражнения, толкова по-висока издига душата си, и колкото по-високо се издига душата, толкова по-свободно действа в нея молитвата. По природата си нашата душа обитава горния, Божествения свят.  Там би трябвало да бъде постоянно, без да го напуска, с мисълта си и сърцето, но товарът на земните мисли и пристрастия я влекат и притискат надолу. Показаните начини я откъсват малко по малко от земята, а с практикуването на тези правила, може да я откъснат и съвсем. Когато я откъснат съвсем, тогава душата ще се върне на своето си място и сладостно ще обитава горе – сърдечно и мислено, а после със самата си същност ще се сдобие да пребивава пред лицето Божие заедно с ангелите и светците. Дано Господ да ви удостои с това чрез Своята благодат. Амин.