18 август

 СВЯТА СМЪРТ

 

   Петте години на самозатворнически подвиг протекли в невиждана концентрация на духовните сили на Светеца до най-високата възможна за човека степен: това било време на най-напрегнат духовен труд, на най-високо духовно напрежение, на земен живот чрез интензивността на вярата, молитвата и покаянието издигнат високо над облаците в областта на висшата Истина, Правда, Любов и Красота – на висшето Добро. Пустиножителят преживял възможното за земния човек най-пълно потопяване в бездната на божествената неизказана Действителност, в най-интензивно общение с Небето, със Светлината, с Бога, с Ангелите, със светиите! От него в някаква пределна степен било почувствано и съзнато духовното начало у човека, неговата богообразност и божествено достойнство от една страна, а от друга – небитийственото начало у него, действащо чрез греха и смъртта, - човешкото безсилие, унищожаваемост, нищожност! Оттук – сърдечното му съкрушение, покаяние и сълзи, но – и надежда на неизчерпаемото Божие милосърдие и любов към творението!

По случай големият празник "УСПЕНИЕ НА ПРЕПОДОБНИ ИВАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ", който празнуваме днес на 18 август в храм „Свети Иван Рилски” гр. Бургас от 17 до 20 август, ще бъде изложена за поклонение Чудотворната икона на Божията Майка "Одигитрия Байтальская"

 

   Георги Скилица пише:

   „Когато достигна до 70 годишна възраст… и предузна деня, в който душата му щеше да се отдели от тялото, повика учениците си, дълго ги поучава и наставлява…

„И след моята смърт – казва им той – не тъгувайте безутешно, защото не

ще ви оставя, а невидимо ще пребъдвам с вас”.

  И като им заповяда да са прилежни в постническите (си) трудове, целуна всичките по ред, причасти се с божествените тайни, легна си сам простичко на земята, дигна ръце към небето, затвори очи, веднага млъкна и така предаде дух на ангелите”.

   Почти по същия начин описва края на земния живот на светеца и Търновският му житиеписец.

   „Когато пък той разбра – пише патриарх Евтимий – че наближава да отиде при Господа, започна да се моли, и паднал на колене на земята, проливаше горещи сълзи от очите (си) и казваше:

   „Боже Вседържителю, приеми ме, Твоят грешен и недостоен раб, и ме причисли, Благий (Боже), към лика на Твоите избраници, макар че нищо добро не сторих на земята. Ето защо молитвено (призовавам) Твоята благост – да заповядаш на добър ангел, да не ми бъде възбранен възхода от духовете на лукавството”.

   И като добави:

   „Господи, в Твоите ръце предавам моя дух” (Пс.30:6; Лук. 23:46), веднага предаде дух в ръцете Божии, като поживя приблизително 70 години”.

   Естествено, най-задълбочени разсъждения за смъртта: за нейната причина и начало, за нейната същност, за нейните последици са били на първо място в ума на отшелника през тия последни дни на неговия земен живот, а също и за нейното преодоляване, за нейното обезсилване, за победата над нея чрез действието на силата  Божия, привлечена от човека чрез вярата, надеждата и любовта към Бога! Когато нямало грях в този свят, нямало и смърт, и следователно и нужда да се мисли за смъртта. Сам Бог заповядал на невинния наш Прародител обаче да мисли за смъртта! Щом го въвел в сладостния рай, Той му казал: „… от дървото за познаване на добро и зло,  да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш” (Бит.2:17). Защо и на най-невинния, на безсмъртния, е трябвало да се напомни за смъртта?... Защо и този, който още нямал в душата си нито една греховна помисъл, е трябвало да има предвид страха от тлението? Изглежда, поради това, че човек като твар, може и трябва да има такъв страх, защото страхът от смъртта има своето добро действие там, където такова не постига любовта или обещанието за вечен живот!

   Добро би било, ако човек би могъл да слуша своя Творец, подбуден от любов към Него, ако би могъл всякога свободно и лесно да изпълнява заповедите на своя Бог, но свободата включва в себе си и възможността на колебание и падение. Затова свободата има нужда от силна подкрепа, която би могла да спре колебанието и да задържи от наклонността  към злото, а такава подкрепа е страхът от смъртта!

  

  Архимандрит Пантелеймон Д. Пулос

„Св. Иван Рилски”,

Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София, 1992г.

 

Успение на преподобни Иоан Рилски чудотоворец

18 август

Представяне (пред Господ) на преподобни Иоан Рилски

 

  

Преподобният наш отец Иоан, велик сред подвижниците, бил от пределите на град Средец (София), от село наричано Скрино. Родителите му били благочестиви хора и не много богати, от Българското племе. Когато те умряли, а той бил възлюбил Господ от юнашестките си години, раздал останалото му се имущество на бедните и болните, а самият приел монашество, напуснал родния си край, като върху тялото му имало само една кожена дреха. След като се изкачил на една висока и гола планина, той започнал там да се подвизава, като се хранил само с диви растения. Колибата му била изплетена от сухи вършини. Не след дълго време през нощта го нападнали разбойници и, след като го пребили, го прогонили оттам. Той намерил дълбока пещера и се заселил в нея. Тук дошъл неговият млад племенник Лука, който, криейки се от баща си, едва намерил чичо си сред дивите скали. Толкова трудно е било да се открие отшелникът, че самият той, виждайки отдалеко юношата, помислил появяването му за мечта. Иоан с любов приел младия си племенник и особено се зарадвал, когато чул, че той жадува за душевно спасение. Те започнали да се подвизават заедно. Братът след като научил, че синът му се крие при чичо си, закипял от гняв и злоба срещу Иоан. След като го открил в пещерата, той го ругал по всякакъв начин и дори вдигнал камък срещу него. Преподобният мълчал. Бащата хванал сина си и го помъкнал след себе си. Иоан паднал на земята и със сълзи молил Господ, Самият Той да направи необходимото за вечното спасение на младия човек. След като се помолил, той седнал в пещерата си с мисълта за опасностите в светския живот. А какво се случило с младежа? По пътя го ухапала змия и той умрял. Бащата, така неочаквано загубил сина си, почувствал своята вина. Той се върнал при брат си и му разказал за нещастието си. Пустинникът му заповядал да погребе умрелия и след това преподобният редовно посещавал гроба на праведния младеж и това било любимото му място за почивка. Твърди били неговите подвизи и срещу мечтите на духовете и срещу немощта на плътта. Иоан прекарал дванадесет години в своята дива пещера.

   От пещерата той преминал „в Рилската пустиня и се заселил в хралупата на дърво, подвизавал се твърдо, постил и постоянно плакал; хранил се само с трева; не виждал човешко лице, а пребивавал само със зверовете; Бог, виждайки голямото му търпение, заповядал да израстне за него слонутък (бобово растение) и блаженият се хранил с него дълго време. Видяли го пастири и чрез тях за него научили навсякъде.“ Това се случило така – овцете уплашени от нещо побягнали по стръмнината докато не стигнали до мястото, където живял отшелникът. Пастирите, бягащи след тях, с изненада видяли пустинника. „Вие сте дошли до тук гладни, късайте от моя слонутък и яжте“, – казал отшелникът. Те яли и се наситили, а само един скрил много шушулки в дрехите си, без благословията на пустинника и когато по пътя дал на другарите си, то в откраднатите шушулки не се оказало нито едно зърно. Те се върнали разкаяни при добрия старец. Старецът им простил и с усмивка им казал: „Деца, виждате ли, тези плодове са дадени от Бог за храна на пустинниците“. Разбираемо е, колко много след това пастирите са разказвали за дивния отшелник. Но техният разказ породил различни приказки, в това число, както се случва с мирските хора и неизгодни за отшелника. Които го познавали още в света го мислили за фанатичен, едва ли не празен човек. Защо е тръгнал да живее не както тях? Но други „мнозина ходили при него, довеждайки своите болни и по молитвите на светия отец, получавали здраве“. Човек, който няколко години бил държан от нечист дух, виждайки отиващите при Иоан в пустинята, тръгнал след тях. Още преди да достигне до пустинята паднал на земята и започнал да вика: „не мога да вървя нататък, изгаря ме огън“. Спътниците вързали нещастника, донесли го при преподобния и го помолили да го изцери. „Деца мои, – казал той, – това не е в моите сили, аз, както и вие съм немомщен човек. Само Бог може да го изцели.“ Те настойчивого молили и отшелникът се помолил за него. Болният внезапно станал здрав и всички прославили Бога.

   Избягвайки човешката известност, подвижникът напуснал любимия дъб и като намерил една висока и едва достъпна скала се заселил на нея. Тук той изкарал повече от седем години, под открито небе, понасяйки всички капризи на времето, молитвите извършвал ту прав, ту на колене. Слухът за великия подвижник дошъл до Българския цар Петър. Благочестивият цар силно желаел да се види с него, но смиреният отшелник отклонил срещата и само написал писмо до добрия цар, в което му казал необходимото за него. „Мнозина поискали да живеят добродетелния живот на светеца, пожелали да живеят около него и организирали манастир, имайки за началник и пастир преподобния. Той мъдро пасял своето стадо.“ В пещерата, в която преди живял блаженият, бил уреден храм. След като достигнал дълбока старост, преподобният предал своя дух на Бога на 18 август 946 г. на седемдесетата година от живота си.

   След доста време преподобният се явил на своите ученици и им заповядал да пренесат мощите му в град Средец. След като открили гроба му, те намерили нетленно и благоуханно тяло и прославили Бога, пренесли с почести светото тяло и го поставили в храма св. Евангелист Лука. Когато в негово име бил построен прекрасен храм, то положили мощите в него и мнозина страдащи от всякакъв вид болести се сподобили с изцеление.

   След дълго време, Унгарският крал завоювал много места, в това число и Средец. Взел мощите на преподобния и с големи почести ги преместил в своята страна, където били положени в храм, понеже той чувал за неговите чудеса. Остригомският епископ, когато чул, че светецът е велик пред Бога, казал: „не знам за този светец, той не е споменат в древните писания“. И внезапно онемял. Нещастникът побързал да отиде пред ковчега с мощите на преподобния и просил за прошка. И Божият угодник чул молитвите му и му възвърнал говора. Много други чудеса извършил преподобният в Унгарската земя. Кралят знаейки за тях, украсил ковчега с мощите със злато и през 1093 г. ги върнал в Средец.

   При Българския цар Иоан Асен и патриарх Василий мощите на преподобни Иоан били пренесени в Търново и положени в храм построен в негова чест. Това било през 6746 (1238) година.

   Днес мощите на преподобни Иоан почиват в неговата Рилска обител, която е разпостранител на благочестие и просвещение за целия Български народ.

   Избрани жития на светии изложени от Теодосий Черниговски (жития на тези светци, които липсват при светителя Димитрий Ростовски); Изд. преп. Максим Изповедник, Барнаул, 2005г.