Warning: A non-numeric value encountered in /home/r1lsk1b/public_html/templates/as002040free/includes/includes.php on line 79
ЖИТИЕ НА СВЕТИ ЦАР ПЕТЪР, БЪЛГАРСКИ - Храм Свети Йоан Рилски Бургас

ЖИТИЕ НА СВЕТИ ЦАР ПЕТЪР, БЪЛГАРСКИ

Посещения: 3042

30 януари

   Светият български цар Петър е син на великия български цар Симеон, царувал от 893г. до 927г. и е внук на просветителя на България – светия княз Борис.

Симеон е третият син на Борис и нямал право да наследи престола. Затова Борис, няколко години след покръствнето, изпратил Симеон, тогава още дете на 8 години, да учи в Цариград. Симеон, завършил образованието си в знаменитата Магнаурска школа, висше училище във Византийската империя, станал монах и изучил не само гръцки език и основата на провославната догматика, но и всички византийски възгледи, нрави и обичаи до такава степен, че бил наричан от съотечествениците си - полугрък. Завърнал се в Плиска през 887г., вече 25-годишен. Постъпил в основания от баща му, княз Борис, манастир „Св. Пантелеймон“ и заедно с Климент и учениците, които довел със себе си от Цариград, започнали да превежда църковно-богослужебни книги. Целта му била да въведе по възможност повече българския език като богослужебен, вместо гръцкия, който бил официален по това време.

   Но Симеон не останал дълго в манастира. През 889 г. Борис се отказал от престола и на негово място бил провъзгласен първородния му син Владимир. Но той не следвал начертания от баща му път и се опитал да възстанови езичеството. Княз Борис го свалил от престола и заповядал на Симеон да свали монашеското расо и със съгласието на свикания през 893 народен събор го провъзгласил за български княз.

Симеон бил забележителен българин за своето време. Откроявал се както с умствените си възможности, така и с благородството, вярата и благочистието си. Гръцкият патриарх, известният учен Николай Мистик, в писмата си до Симеон казва: „Зная, че ти всеки ден поиш прекрасната си душа с живоносната вода на учението; зная, че и ти любознателно препрочиташ книгите на старите писатели.“

   „Ти се отличаваш с несравненно благородство на душата си, с здрав разсъдък, по ума си нямаш равен на себе си, ненавиждаш злото, отвръщаваш се от несправедливостта, украсен си с всички добродетели“... „Животът ти малко се отличава от живота на отшелниците“. Но тази строгост на нравите у Симеон не била резултат на аскетическите му възгледи, а била резултат на умствената и управленската дейност, която довежда в последствие „до върха на славата“. Именно този, неуморим и образован управител, който лично ръководил в големите сражения войската си, участвал е лично в битките, е бил баща на светия български цар Петър.

   Симеон е бил женен два пъти, но историята не е запазила имената на съпругите му. Но знаем, че майката на св. цар Петър била сестра на болярина Георги Сурсувул. Не трябва да се съмняваме, че жена му отговаряла на неговите разбирания – да е благочестива и умна. Да е помощница, ако ли не в управлението на държавата, то във възпитанието на децата, в това число и на бъдещия цар Петър. Но не трябва да се забравя, че от първата си жена, Симеон имал син Михаил, който имал всички права да наследи баща си на трона и следователно него, а не Петър, са подготвяли за престолонаследник.

   Твърди се, че Симеон без всякакво право лишил първородния си син Михаил от престола, накарал го да се подстриже за монах и назначил за престолонаследник първия си син от втората съпруга. Това твърдение не бива да се приема за достоверно, понеже Симеон през целия си живот се е стремял за благото и величието на държавата си, и едва ли на преклонна възраст ще допусне постъпка, която би навредила на неговото отечество. Ако без право Михаил е бил отстранен, то вероятно след смъртта на Симеон биха се намерили привърженици, които с оръжие в ръка да се застъпят за неговите права. А такива няма. Вероятно Симеон е забелязъл в него същите наклонности, които е проявявал и неговият брат Владимир Расате – възстановяването на езичеството.

   Понеже цар Петър, твърде млад наследил държавата, преди смъртта си Симеон му назначил опекун – вуйчо му болярина Георги Сурсувул, енергичен и с твърд характер, достоен да обучава младия и неопитен Петър.

   Цар Петър встъпил на престола след смъртта на Симеон (27 май 927 г.), когато бил едва 14 годишен (много е вероятно той да е роден през 913 г.). Още от първите дни на живота си бил напътстван от дълбоковярващата си майка в пътя на християнското благочестие и добродетели. Високоученият му и благочестив баща, който все още не го е считал за наследник на престола, започнал да го подготвя за монах и учител. Всичко това не могло да не пусне дълбоки и здрави корени в силновъзприемчивата детска душа. И юношата Петър, когато по волята на великия си баща встъпил на престола, не бил нито воин, нито политик, а кротък и миролюбив юноша. Той наследил трона, но не наследил нито славата, нито качествата на баща си. Поради даденото от майка му истинско християнско възпитание, на него му били чужди бащините му качества, „като че ли в жилите му течала съвсем друга кръв“, се казва за него в един стар византийнски извор. Всички достигнали до нас известия за цар Петър ни го рисуват, като човек с крайно миролюбив характер, необикновено кротък, добросърдечен. За него се казва, че не обичал военния шум, че не можел да гледа спокойно кръвопролития и да търпи бедствията от война. Имал повече църковно възпитание, че бил чужд на военнолюбивите стремежи, повече бил склонен към монашески, съзерцателен живот, нямал държавнически способности, нито проницателен ум. При тази нагласа на Петър, при този негов характер и неподготвеност да управлява обширната тогавашна държава, не е чудно, че цялата власт и управлението на България преминали в ръцете на енергичния, честолюбив и познаващ добре държавните дела болярин Георги Сурсувул, вуйчо на цар Петър, определен за регент от самия Симеон.

   Скоро след като взел управлението на държавата в свои ръце, верояно през втория месец след смъртта на Симеон, Георги Сурсувул със силна войска навлязъл в Източна Тракия, която била област на Византийската империя. Изтощени от продължителните 13-годишни войни със Симеон, византийците не успели да противостоят на отличната бългаска войска, обучена и калена в битките от такъв забележителен пълководец, какъвто бил Симен, тя с лекота завзела одринска област, сринала със земята няколко града в Източна Тракия и стигнала близо до самия Константинопол. Откарала много от жителите в плен и с това дала да се разбере, че подновява отложената от цар Симеон война и при това с още по-голямо ожесточение. Но не победата над византийците била целта на Георги Сурсувул. Напротив, той искал да спечели тяхното приятелство. Страхувайки се, че те няма да му дадат приятелство поискано с пратеничество, той решил първо да им покаже, че е в състояние да продължи с тях успешните Симеонови войни и след това да потърси мира, но не като държавник, който се бои, а като държавник доказал силата и превъзходството си. След първите победи, Сурсувул изпратил тайно пратеници в Константантинопол, чрез които предлагал мир и приятелство. Посланник бил един арменски монах на име Калокир. В Константинопол, имайки предвид вече одържаните победи в Източна Тракия, с радост посрещнали българкото пратеничество. Незабавно изпратили свои посланници с кораб до Месембрия (превзет още през 812г.), упълномощени да преговарят за мир, приятелство и удовлетворяване на българските искания. Вуйчото на Петър ги отпратил обратно за Византия, но този път по суша, придружени от чиновник от висок ранг, който да отсранява възникнали по пътя пречки. Отговорът, който те носили бил, че за подписването на договора ще бъде изпратено официално пратеничество.

   Досега преговорите се водили тайно, но след като се уверил, че византийците ще приемат българските условия, които били твърде изгодни за България, Сурсувул започнал да действа открито. Той приготвил тържествено посолство, начело на което застанал лично. В Константинопол бързо били уговорени всички условия и толкова желаният от двете страни мир бил сключен. Главните условия били следните: 1. Византийците отстъпили на българите почти всички земи завлядяни от цар Симеон – Източна Тракия и Пловдив оставали български, а Одрин – византийски. 2. Задължавали се всяка година да плащат определен данък. 3. Признали българския държавен глава за цар, като се задължили да го считат за стоящ по-високо от всички европейски господари, дори и от германския император. 4. Признали главата на българската църква за патриарх и 4. Обещали да дадат внучката на император Роман Лакапин за жена на българския цар Петър. След като всички тези условия били подписани, в Константинопол пристигнал и самият български цар Петър. Мирът бил подписан на 28 октомври 927 г. и веднага в храма при Изворите (Пиги), който бил опожарен преди три години по заповед на Симеон, патриарх Стефан бракосъчетал цар Петър с Мария, вничката на император Роман Лакапин. С ходатайството на българския владетел, неговият тъст Христофор бил провъзгласен за съуправител на императора с титлата император. Византийците, които за първи път давали княгиня от императорското семейство за жена на един „варварски“ владетел, отдавали голямо значение на този брак и защото вярвали, че той е една от главните причини за сключване на мир с българите. При извършването на бракосъчетанието преименували младата княгина, като ѝ дали името Ирина, което означава мир.

   Някога Симеон искал да омъжи дъщеря си за византийския император и чрез нея да управлява самата империя. Сега българският цар се оженил за внучката на византийския император и следователно допуснал византийците да се месят в управлението на българската държава. До последния си ден от живота Симеон се стараел да премахне Византийската империя от Европа и сам да стане император в Константинопол, а сега синът му Петър сключил дълготраен мир с византийците и по този начин им признал правото да владеят не само Константинопол, но и Одрин и още много други земи на Балканския полуостров. Каква е причината за тази коренна промяна на политиката на България стрямо Византия? Знаем, че българската войска с бляскъв успех воювала с византийците, следователно не страх от тях диктувал тази промяна. А и никой от съседите не представлявал опасност за българската държава – хърватите сключили мир със Симеон в 926 г. и нямали намерение да го нарушават; сърбите били подвластни на българите; маджарите се занимавали с походи в Западна Европа; дори и полудивите племена на печенегите били в добри отношения с българите от времето на Симеон. Това значи, че не външна опасност диктувала тази промяна. Пита се кои тогава са причините? Казахме, че цар Петър бил крайно миролюбив, необикновено кротък и добросърдечен. Той не обичал военния шум, не можел спокойно да гледа кръвопролитията и да търпи бедствията от войната. Всичко това е могло да бъде и е било една от причините за промяна за отношението към Византия. Но това не било единствената причина за извършената промяна. Заедно с нея имало и друга. А именно – мнозина от болярите, сподвижници на Симеон, не могли спокойно да гледат, как Георги Сурсувул държи в ръцете си цялата власт в държавата, да бъде пълновластен господар, а те до известна степен негови подчинени и вероятно, са се заканвали да го отстранят. Вероятно, за да бъдат ръцете му развързани, за да не бъде обезпокояван от външен неприятел, за да може свободно и лесно да се разправи с вътрешните си врагове, Сурсувул решил да сключи мир с Византия, която в случай на нужда можела и да му помогне в тази борба. Понеже и желанието на цар Петър било да се сключи мир с Византия, то Сурсувул много лесно постигнал целта си.

   Но, бракосъчетанието на цар Петър с византийската княгиня Мария – Ирина и промяната на политиката на България спрямо Византия повдигнало буря от негодувание и срещу младия цар. Болярите, съратници и сътрудници на цар Симеон, счели Петър за виновник за станалата промяна на политиката по отношение на Византия и решили да го свалят от престола, а на негово място за цар да провъзгласят по-малкият му брат Иван. С тази цел още в края на 927 г., малко след сключването на мира и идването на новата царица в Преслав, съставили заговор. Но заговорът бил разкрит навреме, болярите – заговорници били наказани, а Иван изпратен на императора в Константинопол, с препоръка да бъде затворен в някой манастир. Милостивият цар не искал да пролива братска кръв. Но императорът решил, че е по-добре да има под ръка един престолонаследник на българския престол и не го изпратил в манастир, а оженил за знатна арменка, наградил със земи и го приближил до себе си. Дотолкова с искреността на Роман Лакапин.

   Недоволството против царя не само не се прекратило, но напротив все повече се засилвало. Наказанието на болярите разбунтували се в края на 927 г. не уплашило сподвижниците и привържениците на политиката на Симеон. Цели три години те тайно се поготвяли за нов бунт, като успели да привлекат на своя страна по-големия брат на Петър, законният наследник на българския престол, монаха Михаил. Бунтът избухнал през 930 г. в западната част на държавата. Размирниците провъзгласили за цар Михаил. Добре подготвен този бунт бил много по-опасен от първия и вероятно би нанесъл големи вреди на България. Но Всеблагия Бог закрилял своя угодник благочестивия цар Петър и недопуснал бунтът да успее. Михаил умрял в самото му начало. В редовете на недоволните боляри възникнал смут, поради което те не можели да имат успех в България и затова нахлули във Византия и опустошили земите при устието на река Струма и се отправили на запад в Атика. Император Роман успял да ги обезсили и ги заселил по бреговете на Артския залив. Било угодно на Бог да избави цар Петър от проливането на братска кръв и да не бъде свидетел на ужасите на междуособна война.

   От тези безредици в България се възползвали сърбите, които били под българска власт. С помощта на Византия, „приятелка на България“, Чеслав, син на сръбския жупан Клонимир Строимирович и знатна българка, избягал от Преслав, където още от времето на Симеон се възпитавал като вероятен претендент за сръбския престол, повдигнал възстание и освободил Сърбия. Сега за първи път се обединили в една държава почти всички сръбски племена.

   Мирът и спокойствието след това не били нарушавани повече от 30 години. Благочестивият български цар Петър използвал това време за да се отдаде изцяло на дела, които му били по сърце и душа, към които имал непреодолимо влечение, а именно – на грижи по благоустройството на българската църква. Човек дълбоко религиозен, цар Петър, който не обичал да се занимава с управлението на държавата, което оставил изцяло в ръцете на вуйчо си Георги Сурсувул и на приближени до двора боляри, особено обичал да се занимава с благоустройството и развитието на манастирите. Набожната му натура и наклонността му към благочестив монашески живот били в пълна хармония с това му влечение. Той желаел в държавата му да бъдат построени по възможност колкото се може повече манастири и за това сам строил нови и награждавал старите. Дълбоко убеден, че манастирите са тези, които по времето на дядо му Борис и баща му Симеон били огнища, от които лъчите на просветата, а главно спасителното Христово учение се пръскали по всички краища на обширната българска държава, и от които излизали добри проповедници на Евангелието и умело запознавали непросветените българи с християнските им задължения и сега ще дадат подобни деятели, и сега ще бъдат центрове на просвета и истинско християнско благочестие. Цар Петър не скривал желанието си да превърне държавата в обширно монашеско царство, каквото по онова време била и самата Византийска империя с хилядите си манастири.

   От построените от цар Петър манастири особенно забележими са два, а имнно: 1. Манастирът на Павел Ксиропотам на Света Гора, Атон, и 2. Манастирът на свети Иван Рилски в планината Рила. Освен това , той щедро дарявал и други манастири. Дарил на българския Зографски манастир на света Гора, Атон, голяма сума пари, проявил голяма щедрост към манастирите около София, които били толкова много, че били наричани Малката света Гора, а също така и към манастири в Македония.

   Болярите и знатните и богати българи, като виждали с какво усърдие благочестивият цар строи нови манастири и се грижи за благополучието на старите, сами започнали да се грижат за светите обители и дори започнали да строят нови. Радвала се набожната душа на благоверния цар, като виждала грижата на своите приближени и верни поданици за умножаването и благоустройството на манастирите, защото очаквал от тях голяма помощ за спасението на вярващите. Дори и обикновеният народ, увлечен от постъпките на царя, богатите и знатните, започнал усърдно да се грижи за манастирите, често да ги посещава и дори да строи нови.

   Благочестивият цар Петър не се задоволявал само с това да се грижи за манастирите и да строи нови. Той се стараел да бъде в близки отношения и с бележити съвременни нему монаси и то не само в България, а и извън нея. Известно е, че той контактувал с бележития монах св. Павел Латирски, който се подвизавал в Мала Азия. На този свят човек той писал благослонни, смирени писма и молил от него благословия и молитви. Но особено са забележителни отношенията на благочестивия цар Петър с българския велик отшелник свети Иван Рилски. Не е известно през коя година, но във всеки случай преди 946 година, в която умирял свети Иван Рилски чудотворец, благочестивият цар Петър дошъл в София. В това време св. Иван вече бил напуснал планината Витоша и бил се поселил в дивата тогава и непрестъпна планина Рила. Цар Петър, който добре знаел за великите монашески подвизи на св. Иван, пожелал да се срещне с него. С тази цел той изпратил от София 9 изкустни ловци да намерят подвижника в планината. Желанието на цар Петър да се види и разговаря с отшелника било толкова голямо, че той заповядал на пратениците да не се завръщат при него преди на намерят местопребиваването на светеца. Пратенците след дълго скитане не могли да открият мястото, където се подвизавал отецът. Тогава те коленопреклонно му се помолили да им се открие. Свети Иван изпълнил молбата им. Завърнали се в София, те повели цар Петър към мястото, където се подвизавал светият пустиножител. Вървейки по течението на р. Рила, те се изкачили на връх Книшава (сега Царев връх), откъдето се виждала високата канара на св. Иван, заобиколена с непроходима гора и високи скали. Понеже по-нататък от Книшава царят, поради труднопроходимата местност, не можел да отиде, то пратил двама души да кажат на св. Иван, че царят е дошъл да го види, ако това е възможно. Св. Иван отговорил, че свиждането може да стане, ала само отдалеч: „Нека, – казал св. Иван на пратениците, – царят построи палатка, а аз ще наклада огън и по този начин ще се видим.“ Свиждането така и станало, св. Иван наклал голям огън, от който се вдигал дим като стълб към небето и цар Петър видял знамението на светия отец, а светият отец погледнал и видял царствената палатка. И двамата прославили Бог и се поклонили един на друг. Пратениците, които ходили при св. Иван, предали на царя и поръката на светителя, скиптродържецът по-скоро да си отиде, защото мястото, на което се намира, е опасно. Когато се върнал в София цар Петър изпратил на св. Иван една чаша със злато, сушени плодове и следното писмо: „До всечестния пустиножител отец Иван от цар Петър. Като се научих за боголюбивия нрав на душата ти и за пустинния ти живот, който ти си решил да прекараш ангелски, като си се отказал съвършенно от земното, много исках да видя твое преподобие и да се насладя от сладките ти думи, като мислех да извлека от свиждането с теб не малка полза, защото привързаността към богатствата и суетната слава, както и страстите, които вмъкнаха живота ни в това суетно море, не ни оставят да се издигнем към светлината на чистия и невеществен (духовен) живот, очите ни се затъмниха от светска скръб и тревоги. И ето сега, като се събудих, като от някой дълбок сън, поисках да видя твоята святост. Но понеже аз нещастният поради многото си грехове, се лиших от тази благодат, то моля и коленича пред твое преподобие да ми пратиш някое утешение, за да разхладя горещината на скръбта си. Твое преподобие много добре знае, какви морски бури и тъмни облаци обикновено вълнуват царските сърца“. Св. Иван изпълнил молбата на царя да му изпрати утешение, като на писмото му отговирил със следното високопоучително писмо: „До благочестивия български скиптродържец цар Петър от смирения Иван. Не ми е полезно да изпълня изцяло искането ти; обаче, поради вярата и усърдието ти, изпълнявам само приличното за нас; приемам постните ядения, а златото имай си го сам, защото то е много вредно за монасите, а най-много за онези, които живеят в пустинята и невеселите места, а и за какво ли ще трябва то на онези, които никога не приемат до насищане хляб, нито даже вода, за да угасят жаждата си? Ние живеем за Христа и смъртта ни е печалба. Такива неща са полезни за държавата ти. Обаче, ти който носиш диадема, не трябва да се наслаждаваш от него (богатството), защото е казано: ако се увеличава богатството ти, не привързвай сърцето си към него. Ако и да е писано, че държавата на царя е богатството, но то да се употребява за оръжие и войска, и най-много за бедните, голите и бездомните, а не за свое удоволствие. Затова, ако искаш да наследиш с земното царство и небесното, бъди щедър, както е щедър и небесният ни Отец. Не се облягай на несправедливостта и нежелай грабежа. Бъди кротък и тих, и леснодостъпен, като обръщаш очите си към всички поданици. Маслото на милосърдието ти да се излива върху всички. Левицата да не знае що върши десницата ти. Бедните да излизат радостни от твоя палат. А твоите велможи да носят славата ти на езика си. Твоята багреница да блести със светлината на добродетелите ти. Чада пък твои да са въздишката и сълзите (покаянието). А в ума си винаги си спомняй смъртта; мисли без леност за бъдещото царство; бъди предан на майката Църква; моли се усърдно и восоко почитай първопрестолниците ѝ. Защото царят на царстващите и Господ на господстващите, като види това ти усърдие, ще ти даде добрини, каквито нито окото е виждало, нито ухото е чувала, нито човешко сърце е изпитвало“.

   Народът с усърдие подражавал на добрия пример на благочестивия си цар и с готовност посещавал манастирите, където красноречиви проповедници-монаси го поучавал, изкоренявал от него остатъците от старите езически вярвания и обичаи. Всичко, като че ли, говорело за едно бързо въздигане на българския народ в религиозно-нравствено отношение в духа на чистото Христово учение. Но, за нещастие, случило се точно обратното. И причина за това била българската царица византийката Мария – Ирина и надошлите с нея в България, по точно в Преслав, нейните близки византийски съветници и настойници. Привикнали в своето отечество към разпуснат и разкошен живот, те започнали да живеят така и в България. Но разкошът и пировете са свързани с много пари, които трябвало да се събират от населението на държавата. Затова народът бил претоварен с тежки данъци за нуждите на царицата и нейните придворни. Това възбудило в народа омраза към върховната власт. Болярите и на първо място великите боляри не закъснели да последват примера на царицата и нейните придворни, в резултат на което и те започнали да претоварват своите подвластни с работа, за да добиват по-големи доходи, а живеещите на техните земи селяни с непосилни данъци. По тази причина положението на всички данъкоплатци и подчинени се влошло извънредно много. Започнало негодуване и недоволство. Духовенството, започвайки от най-висшето, следвало примера на царицата и болярите. То престанало да се грижи за религиозно-нравственото усъвършенстване на народа. Развалата, нравственото изпадане най-после проникнало и в самите манастири, където монасите също започнали да подражават на царицата, болярите и бялото духовенство. Така, че сега народът даже в манастирите не намирал онази духовна храна, онази утеха и подкрепа в трудни минути на живота, каквито е намирал в тях по време на Борис, Симеон и в първите години от царуването на Петър. Народът в религиозно-нравствено отношение останал почти без водачи. Но един народ никога не е могъл да живее и не може да живее без водачи, особено без водачи на вярата. И колкото пъти и да се е случвало истинските верски водачи на един народ да занемарят своите задължения, то винаги са се появявали самозвани водачи, които са повличали народа след себе си, проповядвали са му свое учение, като са го нагаждали така, че да привлича народа, като му обещават всевъзможни подобрения на живота му. Същото се случило и в България, когато духовенството и монасите занемарили задълженията си, допуснали да се влоши положението на народа и дори сами съдействали за това, появил се самозван религиозен водач, явил се поп Богомил, който започнал да проповядва на народа ново, от него измислено еретическо учение и понеже на първо място проповядвал да не се работи в полза на господарите и да не се плащат данъци, голяма част от народа го последвал и изпаднал в ерес.

   Тежко, мъчително било положението на благочестивия цар Петър при вида на това положение на религиозно-нравственото състояние на неговите най-близки, на болярите и на духовенствето. Още по-тежко и мъчително му ставало, като виждал, че се разбиват всичите му надежди, които той възлагал на манастирите, но бил безсилен да изкорени злото. А то расло и пускало дълбоки корени. То, еретическото учение на поп Богомил, дори се разпостранило и зад границите на българската държава, в самата Византийска империя, а през Македония, то преминало в Западна Европа, като най-напред в Северна Италия, а от там и в Южна Франция. Разпостранило се, защото навред то намирало приготвена почва за да вирее. В самата България то пуснало толкова дълбоки корени, че сществувало и след завладяването на България от турците, а и след това.

   Не стигало това нещастие! Краят на цар Петровото, над 40 годишно царуване, се помрачило и от нов силен бунт. Този бунт започнал в Западна България и бил повдигнат от болярина (гърците го наричат комикс) Шишман и неговите четирима синове. Бунтът започнал през 963 г. и завършил през същата година, с отделянето от България на всички запдни земи (Албания, Македония, Моравия, Видин и София), за цар на които бил провъзгласен Самуил, най-малкият син на Шишман. Под властта на цар Петър останали само земите от река Осъм до Черно море и Северна Тракия. Но и в границите на това малко, наричано Източно, българско царство цар Петър не бил оставен на спокойствие. Новият византийски император Никифор Фока не само отказъл да плаща данък и оскърбил българските посланици, които дошли в Константинопол, но даже обявил война на цар Петър, като нахлул в Тракия и завладял някои български градове. Но за да не изтощава войската си, която му трябвала другаде, той прекратил войната, а подтикнал руския княз Светослав да нахлуе в България. Светослав навлязъл в Добруджа и българските войски били принудени да се оттеглят в Силистра. Но Никифор Фока скоро изпаднал в затруднение и не само възобновил приятелството си с цар Петър, но и двама византийски князе се оженили за две български княгини, а цар Петър изпратил двамата си сина Борис и Роман в Константинопол. Никифор Фока обещал да изгони руснаците от България. Но не станало нужда от това, защото те сами през пролетта на 968 г. се завърнали в Русия. На 30 януари 969 година цар Петър починал на 59 години. Българската църква го причислила към лика на светците и празнува паметта му на 30 януари*.

*В Синаксара към „Зографското четвероевангелие“, писано в 1305 г., е отбелязано, че на 30 януари се празнува паметта на свети цар Петър български (Вж. Изм. Ив. Среаневский, Древные славянские памятники юсоваго письма. Спб. 1868, стр. 123). Доколко добра памет е оставил в потомството цар Петър и доколко е бил известен като светец, може да се види и от богомилската апокрифна книга „Сказание Исаие пророка како възнесен быст ангелом до седьмого небесы“, в която той е наречен свети. (Вж. проф. Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди, София 1925 г. Издава Бълг. Ак. на Науките, стр 280 – 287.) Оригиналът на тази книга е написан през през втората половина на XI век.

 

Житието е осъвременено по „Жития на светиите“, издание на Белия кръст на БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА, 1925 г., под редакцията на архимандрит Стефан Абаджиев.

Осъвременил Юрий Николов